Преди стотици години, още по време на Византийско робство, при местността „Поляната” кипеше главоломна битка. Велик воин размахваше меч като житен клас, повят от северния вятър и отблъскваше неистово многобройния враг. Той разцепваше с гласа си като разярен лъв долината, затворена между „Караборун” и „Коджа баир”. Приканваше своите войни да отблъснат врага в тръстиката, за да станат жертва на щуките и големите сомове, на краставите жаби. Пеликани с огромните си кожени торби, като дракони нападаха виещите вражески войници, а чаплите кълвяха ококорените им, облещени от ужаса очи. Сякаш и природата помагаше на местния народ да надвие жестокия и многолюден враг. Но като черна магия, отровна стрела разцепи тежкия въздух и прониза в сърцето смелия войн Сребрун.
И днес щом всеки местен жител докосне водите на езерото знае, че името на селото е име на храбър и смел войн.

Преди хиляди години езерото беше неразделна част от Великия Дунав. Там някъде в местността „Опашката” пушеше малко огнище, сред няколко къщички, направени от тръстика и постлани с папур, висящи сякаш на кокили над бистрата вода. Смели рибари всеки ден напускаха селцето и се впускаха с нестихващ кураж, в ту спокойните, а понякога бурни и пенливи води на езерото. Рибарките крещяха над оплетените от червена върба кошове на рибарите с надеждата да им подхвърлят някой бляскав облец.
Една есенна утрин се спусна гъста мъгла над голямото блато, рибарите приготвяха своя такъм и проклинаха времето, а слънцето едва разкъсваше с първите лъчи гъстия дим, застлал езерото. Изведнъж, изпод бялата пелерина над водната шир изплува и докосна брега лодка, пълна със сребро. Рибарите онемяха.
Събра се Свещеният съвет да разгадае тая поличба и тъй като селцето си нямаше име, Върховният жрец го нарече Сребърна.

Още от ранни епохи, древният летописец се чуди кое е това необикновено събитие или случка в живота на неизвестен местен жител, което го е подтикнало да нарече това приказно езеро и село Сребърна. Дали това не са били лъскавите риби, които грациозно пронизват прозрачните води или росата, която покрива като със сребърен накит изплетените финни паяжини по тръстиката и папура. А защо не и сребърно съкровище, чакащо своят откривател в бистрите води или приказно чистите струи, изливащи се от сребърните чучури на „Сухата чешма” или чешмата „Тодоранка”.
И сега, като застанеш рано сутрин на „Коджа баир” и погледнеш към „Бабушкото блато”, а вечер когато луната озари водната шир, се вижда сякаш над езерото са пръснати хиляди сребърни монети.
Сребърна, така всеки зове това приказно кътче!