Преди хиляди години езерото беше неразделна част от Великия Дунав. Там някъде в местността „Опашката” пушеше малко огнище, сред няколко къщички, направени от тръстика и постлани с папур, висящи сякаш на кокили над бистрата вода. Смели рибари всеки ден напускаха селцето и се впускаха с нестихващ кураж, в ту спокойните, а понякога бурни и пенливи води на езерото. Рибарките крещяха над оплетените от червена върба кошове на рибарите с надеждата да им подхвърлят някой бляскав облец.
Една есенна утрин се спусна гъста мъгла над голямото блато, рибарите приготвяха своя такъм и проклинаха времето, а слънцето едва разкъсваше с първите лъчи гъстия дим, застлал езерото. Изведнъж, изпод бялата пелерина над водната шир изплува и докосна брега лодка, пълна със сребро. Рибарите онемяха.
Събра се Свещеният съвет да разгадае тая поличба и тъй като селцето си нямаше име, Върховният жрец го нарече Сребърна.